Разделената земя: Македонска Голгота

От Авторката

Скъпи читатели,

Написването на „Разделената земя: Македонска Голгота“ не беше просто творчески процес, а дълг. Пътуване в една рана, която все още кърви в историческата памет на българския народ. Темата за Македония, за нейната насилствена подялба и за страданията на българите там е толкова болезнена и сложна, че докосването до нея изисква не само исторически познания, но и дълбоко съпреживяване.

Исках да разкажа тази история не само като писател, но и като българка, която чувства тежестта на миналото и несправедливостта, сполетяла стотици хиляди наши сънародници. Исках да дам глас на онези, чиито гласове са били заглушавани десетилетия наред под чужда власт – гласът на македонските българи, чиято съдба беше брутално прекършена от геополитически игри, алчността на съседите и страха на Великите сили от обединена и силна България.

Защо беше разкъсана тази земя? Защо един народ, обединен от език, вяра, култура и самосъзнание, беше разделен между три държави? В романа се опитах да покажа сложния възел от причини: вековните стремежи на Сърбия и Гърция към териториално разширение за сметка на българското етническо землище; тяхната агресивна пропаганда и политика на денационализация; стратегическите интереси на Великите сили, които в Берлин (1878) и Букурещ (1913) предпочетоха да създадат изкуствени граници и да обрекат на страдание милиони, вместо да позволят осъществяването на българския национален идеал, роден в Сан Стефано. Санстефанска България, макар и просъществувала за кратко на хартия, остана като символ на справедливостта и като вечен укор към онези, които я разкъсаха.

Чрез съдбата на семейство Петкови от Охрид – събирателен образ на хиляди реални семейства – опитах се да вдъхна живот на сухите исторически факти. Да покажа как големите исторически събития – Илинденско-Преображенското въстание, Балканските войни, последвалата подялба и асимилация – се отразяват върху живота на обикновените хора, рушат домове, разделят семейства, убиват надежди. Да покажа героизма, но и трагедията; вярата, но и отчаянието; любовта към родината, но и болката от нейната загуба.

Знам, че Македонският въпрос е сложен и все още предизвиква спорове и различни интерпретации. Този роман не претендира за единствената историческа истина, но разказва историята от гледната точка на българското страдание и българската национална кауза. Целта ми беше да събудя съпричастност, да напомня за цената на националните идеали, предателствата и външните намеси, и най-вече – да не забравяме. Да не забравяме хилядите знайни и незнайни герои и мъченици, които платиха с живота си за правото да се наричат българи.

Македония остава не просто географско понятие или исторически спор. Тя е жива част от българската душа, люлка на нашата духовност и държавност, една незараснала рана, която ни напомня кои сме и откъде идваме. Надявам се "Разделената земя: Македонска Голгота" да допринесе за съхраняването на тази памет. Защото докато помним, тяхната жертва няма да е напразна.

Пролог: Македония.

В края на деветнадесетото столетие и в зората на бурния двадесети век това име отекваше с различна, често зловеща сила из канцелариите на Великите сили в Европа и по прашните мегдани на Балканите. За дипломатите във Виена, Лондон, Петербург или Париж то беше „Македонският въпрос“ – сложна геополитическа главоблъсканица, разменна монета в игрите за влияние, удобен претекст за намеса в съдбините на разпадащата се Османска империя. За младите, амбициозни балкански държави – Сърбия и Гърция – то беше блян за разширение, „историческо право“, жадувана територия, чието преобладаващо българско население трябваше да бъде или отречено, или насилствено претопено.

Но за хилядите, стотиците хиляди българи, които от векове живееха по склоновете на Шар планина и Пирин, в долините на Вардар и Струма, край бистрите води на Охридското и Преспанското езеро, Македония не беше „въпрос“. Тя беше дом. Беше земя, напоена с потта и кръвта на дедите им. Беше люлката на тяхната вяра, език и култура, огнището, от което бе пламнал огънят на Българското възраждане. Беше живата памет за славно минало и съкровената мечта за бъдещето – обединението с Майка България, онази голяма, Санстефанска България, зърната за миг и брутално разкъсана на Берлинския конгрес.

Тази книга е опит да се надникне отвъд сухите исторически факти и дипломатическите ноти, да се чуе пулсът на онази епоха през преплетените съдби на едно българско семейство от сърцето на Македония. Да се проследи пътят им от тихия, подвластен на вековни традиции живот под сянката на полумесеца, през трескавата подготовка и героичния порив на Илинденско-Преображенското въстание, до еуфорията на освобождението през Балканската война и последвалия я кошмар на съюзническото предателство.

Това е разказ за това как геополитическата алчност и националистическите амбиции на съседите, прикрити зад фалшиви исторически аргументи и подклаждани от циничните сметки на Великите сили, разсякоха живата плът на един народ. Как една земя беше разкъсана на три – Вардарска, Егейска и Пиринска – и как българите в нея бяха подложени на нечуван терор, асимилация и гонения, само защото се осмеляваха да помнят кои са.

Това е разказ за една Голгота. Македонската Голгота. За страданието, което бе белязало душите на поколения българи, но и за несломимия дух, за вярата и паметта, които и до днес не позволяват раната да бъде забравена. Защото докато има и един българин, който помни Охрид, Битоля, Кукуш, Солун като част от българската душа, Македонският въпрос няма да е просто страница от историята, а незараснала рана в сърцето на нацията.

Нека страниците, които следват, бъдат скромен паметник на онези забравени герои и мъченици, чиято единствена вина беше, че се родиха българи в земя, желана от мнозина.

Глава 1: Под сянката на Самуиловата крепост

Охрид, Пролетта на 1901 година.

Пролетта идваше късно в Охрид, сякаш изчакваше снегът да се стопи напълно по високите била на Галичица, преди да се спусне към езерото. Но когато дойдеше, тя преобразяваше града. Калдъръмените улички на Вароша, вечно сенчести и хладни, се съживяваха от смеха на децата и виковете на занаятчиите. От отворените порти се носеше аромат на топъл хляб и цъфнали мушката. А над всичко, като вечен страж, се извисяваха стените на Самуиловата крепост – мълчалив свидетел на векове българска слава и векове чуждо владичество.

В една от тези къщи, сгушена близо до църквата „Свети Климент“, живееше семейство Петкови. Димитър Петков, четиридесет и няколко годишен мъж със загрубели от работа ръце и поглед, в който се четеше и мъдрост, и умора, беше майстор-резбар. Работилницата му, малка и претрупана с инструменти и парчета дърво, ухаещи на смола, беше неговото царство. Там, под вещите му пръсти, обикновеното дърво се превръщаше в сложни орнаменти за иконостаси, в рамки за портрети, в изящни домакински съдове. Работата му беше търсена не само в Охрид, но и в околните села, дори понякога идваха поръчки от Битоля.

Съпругата му, Елена, беше сърцето на дома – тиха, работлива жена, чийто ден минаваше в грижи за къщата, градинката зад нея и двете им деца. Стефан, на осемнадесет години, беше висок и строен момък, с пламъка на бащиния си поглед, но и с нетърпението на младостта. Той помагаше в работилницата, но умът му често блуждаеше другаде. Посещаваше българското училище, четеше жадно всяка книга или вестник, дошъл тайно от „Царството“ – Свободна България, – и все по-често се губеше вечер с другари, от чиито тихи разговори и сериозни лица Елена настръхваше.

По-малката, Райна, беше десетгодишно слънце – пъргава, любопитна, с две плитки, които подскачаха при всяко нейно движение. Тя беше любимката на баща си и утехата на майка си, все още незасегната от тежките мисли, които тегнеха над възрастните. Нейният свят беше дворът, игрите с другарчетата и уроците по четмо и писмо при даскал Климентов в близкото училище, основано и поддържано от Българската екзархия.

Тази пролетна сутрин Димитър работеше над сложна дърворезба за нова олтарна врата. Ударите на длетото му бяха ритмични и сигурни. Стефан подреждаше инструменти, но мислите му бяха далеч. Предишната нощ имаше среща на местния революционен комитет на ВМОРО. Говореха за подготовка, за оръжие, за нуждата от всеобщо надигане. Думите на Гоце Делчев, който тайно бе минал през Охридско преди месеци, още горяха в съзнанието му: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство.“ Те бяха роби, макар понякога османската власт да изглеждаше отпусната и ленива като стар звяр.

„Пак си се замислил, сине“, тихо каза Димитър, без да вдига поглед от работата си.

Стефан трепна. „Нищо, тате. Просто… мислех си за даскал Климентов. Вчера каза, че пак са идвали някакви гръцки пратеници в селата оттатък езерото. Обещавали пари и защита на тези, които се запишат към Патриаршията.“

Димитър въздъхна тежко. Длетото му спря за миг. „Гърци, сърби… всеки иска да забие зъби в тая наша земя. Сякаш не им стига турчинът, ами и помежду си трябва да се ядем. Забравят чия кръв е текла тука, кой е писал книгите и кой е строил църквите. Ама няма да я бъде тяхната. Народът знае кои сме. Екзархията ни държи вярата, училищата ни пазят езика.“

„Но стига ли това, тате?“, попита Стефан с плам. „Докога ще чакаме? Докога ще шепнем и ще се крием? Не виждаш ли как турците пак затягат примката? Снощи са пребили двама селяни от Велгощи, уж че укривали комити.“

„Знам, сине, знам“, гласът на Димитър беше по-скоро тъжен, отколкото назидателен. „Но всяко нещо с времето си. Огънят, запален преждевременно, изгаря само този, който го е запалил, и оставя след себе си пепел. Трябва умната, не само юначеството.“ Той погледна сина си право в очите. „Пази се, Стефане. Не прави глупости. Млад си, кръвта ти ври. Но майка ти… и Райна…“

Стефан сведе поглед. Знаеше какво иска да каже баща му. Страхът беше постоянен спътник в живота им – страх от произвола на турската власт, страх от предателство, страх от растящата агресия на гръцките андарти и сръбските чети, които вече започваха да навлизат в Македония под прикритието на борба срещу османците, но всъщност целяха да подкопаят българското влияние.

В този момент на прага се появи Елена. Лицето ѝ беше бледо.

„Димитре, Стефане… бързо. Кайкамътът е пратил заптиета. Идват насам по улицата. Претърсват къщите.“

Дърворезбата падна от ръцете на Димитър. Стефан инстинктивно се огледа, сякаш търсеше къде да скрие несъществуващо оръжие. Обиск. Това можеше да означава всичко – от дребен тормоз и искане на подкуп до откриване на нещо „подозрително“ – българска книга, портрет на Левски, писмо от Царството – и последващ арест, бой, затвор…

„Елена, скрий ония вестници под дюшека“, нареди бързо Димитър. „Стефане, дръж се спокойно. Ти си просто чирак в работилницата. Не знаеш нищо.“

Той излезе пред вратата, заставайки като щит пред дома си, докато тежките стъпки на заптиетата отекваха все по-близо по калдъръма. Слънцето грееше ярко над Охрид, но сянката на страха и несигурността отново надвисваше над семейство Петкови, както над цяла Македония – земя на древна българска слава, превърната в бойно поле на чужди апетити и надежди за свобода, които тепърва щяха да бъдат удавени в кръв. Бурята се събираше.

Глава 2: Шепот в мрака

Тежките ботуши спряха точно пред портата. Чу се груб глас, който извика нещо на турски, последван от силен тропот по дървото. Димитър си пое дълбоко дъх, изправи рамене и отвори. Пред него стояха двама заптиета с накривени фесове и пушки през рамо, а зад тях – местният мюхтар (селски/квартален старейшина), дребен и уплашен човечец, който избягваше погледа на Димитър.

„Кайкамъмът заповяда обиск. Има донесение за скрити комити и оръжие“, изръмжа по-възрастният заптие, оглеждайки двора с подозрение. Без да чака покана, той бутна Димитър встрани и влезе, последван от другия.

Елена стоеше като вкаменена до вратата на къщата, стиснала ръцете на малката Райна, която се бе притиснала до нея с разширени от страх очи. Стефан застана до майка си, опитвайки се да изглежда спокоен, макар сърцето му да биеше лудо. Вестниците бяха под дюшека в неговата стая. Ако решаха да претърсват щателно…

Заптиетата влязоха в работилницата първо. Разхвърляха стружките, побутнаха с ботуши подредените дъски, надникнаха зад тезгяха. Димитър мълчаливо ги наблюдаваше, стиснал юмруци в джобовете на потурите си. Всеки удар на длетото му беше молитва за мир и свобода, но пред грубата сила на властта беше безпомощен.

„Какво е това?“, попита заптието, сочейки към почти завършената олтарна врата с изящна резба на лозница и гроздове.

„За църквата „Свети Климент“, отвърна Димитър тихо. „Поръчка.“

Заптието изсумтя презрително, сякаш самата мисъл за християнска църква го дразнеше, но не каза нищо повече.

После влязоха в къщата. Разровиха скромната покъщнина, отвориха сандъка с дрехи, надникнаха в гърнетата. Елена ги следваше с пребледняло лице, готова да отговаря на въпроси. Стигнаха до стаята на Стефан. Младият заптие побутна леглото. Погледна към навития на руло дюшек. Стефан затаи дъх. За миг му се стори, че всичко е загубено. Но заптието само прокара ръка под леглото, не намери нищо и се изправи. Може би бързаха, може би доносът не беше конкретен, а просто част от поредната акция за сплашване.

След около половин час, не открили нищо освен обичайния бит на едно християнско семейство, заптиетата се изнизаха така внезапно, както бяха дошли, оставяйки след себе си безпорядък и тежко усещане за унижение и страх. Мюхтарът промърмори някакво извинение и бързо изчезна.

Елена се свлече на миндеря и скри лице в ръцете си. Райна се разплака. Димитър прегърна дъщеря си и я погали по главата. „Мина, Райне, мина. Няма нищо.“ Но в очите му имаше гняв.

Стефан изчака няколко минути, после отиде в стаята си и внимателно извади смачканите вестници изпод дюшека. „Искра“, „Право“, „Реформи“ – гласовете на свободна България, четени тайно, предавани от ръка на ръка, подхранващи надеждата. Днес можеха да му костват свободата, дори живота.

„Трябва да бъдем по-внимателни“, каза Димитър вечерта, когато седяха около масата. Гласът му беше глух. „Тези обиски ще зачестяват. Доносници има навсякъде. И не само турците са проблем.“

Той разказа как му споделил търговец от Битоля, че гръцки андарти нападнали българско село в Костурско. Убили учителя и свещеника, изгорили няколко къщи. Уж търсели комити, но всъщност наказвали селяните, че не се отказват от Екзархията и българското училище.

„И сърбите не спят“, добави Стефан горчиво. „Вчера в чаршията се говореше, че техни чети са се появили в Поречието. Плащат на бедни хора да се пишат сърби, заплашват онези, които не искат.“

„Разделят ни, сипят отрова помежду ни“, въздъхна Елена. „Вместо да сме заедно срещу агарянеца, ние се ядем един друг. Господ да ни е на помощ.“

Няколко дни по-късно, късно вечерта, Стефан се измъкна тихо от къщи. Нощта беше безлунна, идеална за тайни срещи. Прокрадна се по тесните улички до една скрита в градините къща, където местният комитет на ВМОРО провеждаше своите сбирки. Вътре, при слабата светлина на газена лампа, вече бяха няколко мъже – негови връстници, но и по-възрастни, опитни дейци. Председател беше даскал Христо Узунов, уважаван учител, чийто спокоен глас и твърд поглед вдъхваха увереност.

Говореха за последните събития – обиските, гръцките нападения, нуждата от събиране на пари за оръжие. Всеки трябваше да допринесе според силите си. Обсъждаха и начини за по-добра координация със селските комитети. Стефан слушаше внимателно, попиваше всяка дума. Чувстваше се част от нещо голямо и значимо, нещо, което надхвърляше страха и ежедневието. Тук, в тази стая, се ковеше бъдещето.

„Организацията трябва да укрепне във всяко село, във всяка махала“, казваше Узунов. „Трябва да сме готови. Денят наближава. Но дотогава – умната и предпазливо. Всеки издаден звук, всяка необмислена стъпка може да струва скъпо.“ Той погледна към младежите, включително Стефан. „Юначеството е добро, но конспирацията е по-важна сега. Трябва да опазим структурите, да подготвим народа.“

Стефан получи задача – да пренесе тайно писмо до комитетски човек в съседното село. Малка задача, но изпълнена с риск. Трябваше да тръгне преди изгрев, да избегне турските патрули и любопитните очи.

Когато се прибра късно през нощта, баща му беше буден. Седеше в тъмното до прозореца на работилницата.

„Къде беше, Стефане?“, попита тихо, без упрек, но с дълбока тревога в гласа.

„Имах работа, тате“, отвърна уклончиво Стефан.

Димитър въздъхна. „Знам каква ти е работата. Само… пази се. Много се пази. Тази земя е жадна за кръв. Дано твоята не я напои преждевременно.“

Стефан кимна мълчаливо и се прибра в стаята си. Чувстваше смесица от гордост и страх. Знаеше, че е поел по опасен път, път без връщане. Но дълбоко в себе си вярваше, че това е единственият път към свободата на неговата родина, Македония – земя, която всички наричаха българска, но която други искаха да разкъсат и претопят. Шепотът в мрака ставаше все по-силен, предвещавайки буря.

Глава 3: Път през сенките

Звездите едва бяха започнали да бледнеят над тъмния силует на Галичица, когато Стефан се измъкна от къщата. Въздухът беше хладен и чист, носеше мириса на влажна пръст и пробуждащи се цветя. Тишината на предзората беше нарушена само от далечния лай на куче и собственото му ускорено дишане. В пазвата си, под ризата, усещаше тънкия сгънат лист хартия – писмото от даскал Узунов за комитетския човек в село Лескоец.

Тръгна не по главния път, а по тесни, едва забележими пътеки, които само местните познаваха добре. Те се виеха през редки горички и покрай ниви, все още тъмни и пусти. Всеки шум – изпукването на суха клонка под крака му, внезапното изпляскване на криле на подплашена птица – караше сърцето му да подскочи. Оглеждаше се непрекъснато, вслушваше се за тропот на копита или звън на оръжие – знаците за турски аскерски патрул. Знаеше, че ако го хванат, особено с писмото, го чака затвор в Битоля, а може би и по-лошо.

Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта, оцветявайки небето в розово и златно, когато стигна до покрайнините на Лескоец. Селото още се пробуждаше. Дим се виеше от няколко комина, чуваше се мучене на добитък. Стефан забави крачка, оглеждайки се внимателно. Трябваше да намери воденицата на чичо Стоян – здрав, мълчалив мъж, известен с чепатия си характер, но и с непоколебимата си вярност към Организацията.

Воденицата беше малко встрани от селото, до бърз планински поток. Колелото вече се въртеше с равномерен плясък. Стефан се приближи предпазливо. Чичо Стоян беше отвън, поправяше нещо по дървения улей. Беше едър мъж, с прошарена брада и силни ръце, посипани с брашно.

„Добро утро, чичо Стояне“, поздрави Стефан тихо.

Воденичарят вдигна глава и го изгледа изпитателно с присвитите си очи. Позна го – момчето на охридския резбар.

„Добро да е, момче. Що те води насам толкоз рано?“

„Баща ми праща поздрави“, каза Стефан уговорената парола. „И пита дали житото е готово.“

Чичо Стоян го изгледа за още един дълъг миг, после кимна едва забележимо. „Почти. Влез вътре да починеш, докато нагледам камъка.“

Стефан влезе в сумрачната и шумна воденица. Във въздуха се носеше тежък мирис на мляно зърно. Когато воденичарят влезе след малко, той бръкна в пазвата си и му подаде писмото. Чичо Стоян го взе, разгъна го и бързо го прочете на слабата светлина, идваща от малкото прозорче. Лицето му остана безизразно. После сгъна листа и го пъхна в пояса си.

„Ще се препрати, където трябва“, каза само. „Сега си върви. И умната по пътя.“ Той излезе навън, взе една малка торбичка с прясно смляно брашно и му я подаде. „За майка ти. Кажи, че житото е добро тази година.“

Стефан благодари и пое по обратния път. Чувстваше се по-лек, макар опасността да не беше преминала. Беше изпълнил задачата си. Беше малка брънка във веригата, но веригата държеше надеждата жива.

На връщане, близо до Охрид, видя група заптиета да разпитват селяни, тръгнали към пазара. Сви се зад един гъст храст и изчака да отминат. Чу обърканите им отговори, грубите команди на заптиетата. Отново усети как страхът и гневът се борят в гърдите му. Тази земя беше тяхна, а те трябваше да се крият и да треперят като престъпници.

Когато влезе в Охрид, градът вече гъмжеше от живот. Пазарът беше пълен с хора – селяни продаваха стоката си, занаятчии предлагаха изделията си, турци, българи, гърци, албанци и власи се смесваха в пъстра тълпа. Но под привидната нормалност се усещаше напрежение. Хората говореха по-тихо, оглеждаха се повече. Преди няколко дни беше станал нов инцидент – поредният българин, заподозрян във връзки с ВМОРО, беше арестуван и отведен към Битоля. Носеха се и слухове за засилено движение на турски войски към границата с България.

Стефан мина покрай работилницата на баща си. Димитър работеше съсредоточено, но Стефан видя тревогата в очите му, когато го зърна. Само кимна леко, за да покаже, че всичко е наред, и влезе вкъщи.

Елена го посрещна с въздишка на облекчение. „Къде се губиш, сине? Притесних се.“

„Бях до Лескоец, мамо. Чичо Стоян праща брашно.“ Той ѝ подаде торбичката.

Елена я взе мълчаливо. Знаеше, че не е само за брашно.

Вечерта, докато вечеряха, Райна, която се учеше да чете от една стара българска книга, попита невинно: „Тате, защо даскалът каза днес, че Свети Георги скоро ще дойде на бял кон да ни освободи?“

Димитър и Елена се спогледаха стреснато. Стефан сведе поглед към чинията си.

„Даскалът така си говори, Райне“, каза Димитър меко. „Това са приказки за светците и героите.“

„Ама не е приказка!“, настоя Райна. „И батко Стефан говори с момчетата за пушки и за гората!“

Настъпи тежко мълчание. Стефан усети как кръвта нахлува в лицето му.

„Райна, не говори глупости!“, скара ѝ се Елена по-остро от обикновено. „И не слушай какво си говорят големите!“

Момиченцето се сви и млъкна, на път да се разплаче.

По-късно, когато Райна и Елена си легнаха, Димитър седна до Стефан в работилницата. Дълго мълча, поглаждайки дръжката на едно длето.

„Чуваш ли, Стефане?“, каза най-сетне глухо. „Дори децата усещат. Нещо се готви. Нещо голямо и страшно. Узунов и другите… подготвят ли ви за въстание?“

Стефан се поколеба. Не можеше да лъже баща си, но и не можеше да издаде тайните на Организацията. „Говори се, тате. Че няма друг път. Че трябва да покажем на Европа, че сме тук и искаме свобода.“

„С голи ръце срещу империята?“, поклати глава Димитър. „И срещу гърци и сърби, които само чакат да се избием с турците, за да дойдат те?“ Гласът му беше пълен с горчивина и страх. „Знам, че искаш свобода, сине. Всички я искаме. Но цената… Боя се, че цената ще е страшна. Тази земя е виждала много кръв. Дано не видим още повече.“

Стефан не отговори. Излезе навън и погледна към крепостта, която се издигаше тъмна и заплашителна под звездите. Думите на баща му тежаха, но решимостта му не се разклати. Да, цената можеше да е страшна. Но робството беше още по-страшно. И някъде дълбоко в себе си той усещаше, че времето за чакане изтича. Лятото наближаваше, а с него – и бурята, която щеше да промени всичко.

Глава 4: Ехото на бунта

Охрид, Късна есен, 1902 година.

Есента дойде и си отиде, отстъпвайки място на влажния, пронизващ студ на охридската зима. Езерото често се губеше в гъсти мъгли, а студеният вятър свистеше из тесните калдъръмени улички на Вароша. Времето сякаш беше спряло, но под повърхността на привидното спокойствие напрежението растеше с всеки изминал ден.

Повече от година беше минала от онази пролет, когато Стефан за пръв път пренесе тайно писмо. Сега той вече не беше просто плахо момче, изпълняващо дребни поръчки. Беше станал един от най-дейните и доверени млади членове на революционния комитет в Охрид. Участваше в тайни сбирки, където се обсъждаха планове и се разпределяха задачи, разпространяваше позиви на Организацията, помагаше за укриването и пренасянето на малки пратки с оръжие и барут, които бавно, но сигурно се трупаха в тайни скривалища.

Вечерите му често бяха ангажирани. Измъкваше се от къщи под някакъв предлог и се отправяше към тайни срещи в скрити мазета или отдалечени къщи. Научи се да разпознава опасностите, да се движи незабелязано в мрака, да използва пароли и тайни знаци. Лицето му беше изгубило част от младежката си мекота, погледът му беше станал по-сериозен, по-предпазлив.

Дейността на ВМОРО се усещаше навсякъде, макар и прикрита. Събираше се „революционен данък“ – всяко българско семейство, според възможностите си, допринасяше с пари, храна или дрехи за делото. Повечето даваха доброволно, със съзнанието, че помагат за общата кауза, макар страхът от разкриване да тегнеше над всички. Димитър Петков също даваше своя дял, макар и със свито сърце, когато виждаше как синът му все повече се потапя в опасния свят на конспирацията.

„Синко, докъде ще стигнеш?“, попита го той една вечер, след като Стефан се прибра късно, с премръзнали ръце и трескав блясък в очите. „Чувам разни работи из града. Говори се, че турците са заловили двама куриери край Ресен. Че са надушили нещо голямо.“

„Трябва да сме готови, тате“, отвърна Стефан уклончиво, избягвайки погледа му. „Не можем да живеем вечно така.“

„Готови за какво? За заколение?“, гласът на Димитър се повиши. „Виждам как ви палят главите даскалите и войводите. Но те не са тук да видят майка ти как не спи по цели нощи, как Райна пита защо си все навън. Мислиш ли, че тази пуста свобода си струва живота ти?“

„А струва ли си живот в робство?“, контрира Стефан тихо, но твърдо. „Да те обискират, да те унижават, да ти забраняват да си българин? Да гледаш как гърци и сърби идват и казват, че тази земя не е твоя? Не, тате. Не си струва.“

Димитър въздъхна тежко и не каза нищо повече. Знаеше, че думите му не могат да спрат сина му. Виждаше в него същия непокорен дух, който бе движил и неговите деди. Но страхът за единствения му син беше по-силен от всичко.

Скоро до Охрид достигна тревожна вест. Четата на един от местните войводи, действаща в района на Битоля, била разкрита и влязла в тежко сражение с многочислен турски аскер. Имало много убити и от двете страни. Сред загиналите комити бил и един млад момък от Охрид, приятел на Стефан от училище. Новината потресе града. На погребението, макар и под зоркия поглед на турските власти, се стекоха много хора. Мълчаливият им гняв и скръб бяха по-силни от всякакви думи.

За Стефан смъртта на приятеля му беше тежък удар, но и потвърждение, че път назад няма. Омразата към поробителя и решимостта му да се бори само се засилиха.

„Няма да умре напразно“, каза той на една от следващите тайни срещи, гласът му трепереше от сдържан гняв. „Трябва да отмъстим. Трябва да действаме!“

Но даскал Узунов, макар и също дълбоко засегнат, призова към разум. „Чувствата са лош съветник, момчета. Трябва да сме по-предпазливи от всякога. Турците сега са нащрек. Всяка прибързана стъпка ще доведе до нови жертви и ще разкрие организацията. Трябва да чакаме нареждане от Централния комитет. Но бъдете готови. Всеки на поста си. Проверявайте оръжието, стягайте редиците. Зимата е тежка, но пролетта може да донесе буря.“

Освен турската заплаха, растеше и напрежението с гръцките андарти. Носеха се слухове за техни набези в села около Костур и Лерин, за нападения над български свещеници и учители, за опити да се превземат насилствено църкви, принадлежащи на Екзархията. Гръцката пропаганда ставаше все по-агресивна, подпомагана от гръцкото консулство в Битоля. Борбата за душите и земите на Македония се водеше на няколко фронта едновременно.

Зимата скова Охрид. Дните бяха къси, нощите – дълги и изпълнени с неясно очакване. В къщата на Петкови Елена палеше кандило пред иконата на Света Богородица и се молеше тихо. Димитър работеше в студената работилница, опитвайки се да заглуши тревогата си с ударите на длетото. Райна учеше уроците си и често питаше кога ще дойде пролетта.

А Стефан… Стефан живееше в два свята. През деня беше син и чирак, а нощем – конспиратор, войник на една невидима армия, която се готвеше да излезе наяве. Усещаше как нещо голямо и съдбоносно наближава. Ехото на бунта отекваше все по-силно в мразовития въздух, носейки със себе си и надежда, и страх от неизвестното бъдеще. Пролетта на 1903 година идваше, а с нея – и Илинден.

Глава 5: Предвестници на бурята

Охрид, Пролет и Ранно лято, 1903 година.

Пролетта най-сетне победи зимата. Слънцето затопли камъните на Вароша, езерото заблестя в ослепително синьо, а склоновете на Галичица се покриха със свежа зеленина. Природата се събуждаше за нов живот, но в душите на хората в Охрид и цяла Македония се надигаше друга треска – трескава подготовка за буря.

С идването на по-топлите дни и по-дългите вечери, дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация стана още по-интензивна, макар и дълбоко законспирирана. Куриери сновяха между градовете и селата, носейки шифровани съобщения и устни заповеди. Малки групи мъже се изгубваха нощем в планината за военни обучения. Събирането на оръжие – стари пушки „Мартина“ или „Крнка“, револвери, патрони, барут, дори самоделно направени бомби – продължаваше с удвоена енергия. Всяка намерена или купена пушка беше ценност, всеки фишек – надежда.

Стефан беше изцяло погълнат от тази дейност. Почти не се задържаше в работилницата на баща си. Често отсъстваше с дни, под предлог че отива да помага на роднини в някое село или да доставя резбарска поръчка. Димитър знаеше истината, но вече не се опитваше да го разубеждава. Само го гледаше с мълчалива болка и страх, когато синът му тръгваше, и с облекчение, примесено с нова тревога, когато се връщаше – по-слаб, по-уморен, но с още по-твърд и решителен поглед.

Една нощ в края на май Стефан участва в дръзка акция – пренасянето на няколко сандъка с патрони, тайно доставени от Битоля и скрити временно в манастира „Свети Наум“. Трябваше да ги пренесат през планината до скривалище близо до Охрид. Пътуването беше изтощително и опасно. Трябваше да се движат само нощем, да избягват пътищата и населените места, да се пазят от турските патрули, които бяха станали по-многобройни и по-бдителни. На два пъти едва не ги заловиха. Веднъж трябваше да лежат неподвижно часове в една влажна долчинка, докато аскерска потеря мина съвсем наблизо. Когато най-сетне достигнаха целта и скриха безценния товар, Стефан беше капнал от умора, но и изпълнен с гордост. Чувстваше се като истински войник на свободата.

Скоро след това в Охрид пристигна тайно куриер от Солун. Носеше вестта, която всички очакваха с трепет и страх – решението беше взето. На Солунския конгрес на ВМОРО беше решено да се вдигне всеобщо въстание през лятото. Точната дата още не беше обявена, но подготовката трябваше да влезе във финалната си фаза.

На тайна сбирка на местния комитет, проведена в дълбокото мазе на къщата на един търговец, даскал Христо Узунов съобщи новината. В малкото, задушно помещение настъпи гробна тишина. Всички осъзнаваха съдбовността на момента. Това беше краят на дългите години на подготовка, на шепот и конспирация. Предстоеше открит сблъсък с вековния поробител.

„Братя“, каза Узунов с дълбок, треперещ от вълнение глас. „Часът удари. Организацията ни зове. Всеки знае своя дълг. Няма връщане назад. Или свобода, или смърт!“

Няколко „Да живее България!“ и „Долу тиранията!“ прозвучаха глухо в мазето, но повечето мъже мълчаха, с пребледнели, но решителни лица. Стефан почувства как сърцето му ще изскочи от гърдите. Ето го. Моментът, за който беше мечтал и за който се беше готвил.

В къщи напрежението стана почти непоносимо. Елена усещаше с майчиния си инстинкт, че нещо страшно предстои. Очите ѝ бяха постоянно зачервени от плач и безсъние. Тя се опитваше да говори със Стефан, да го моли да бъде разумен, да мисли за тях, за Райна.

„Стефане, чедо, не отивай!“, умоляваше го тя с тихи сълзи. „Какво ще правим без теб? Пожалете ме, пожалете сестра си!“

„Мамо, не мога“, отвръщаше Стефан, избягвайки погледа ѝ. „Не става дума само за мен. Става дума за всички ни. За свободата на Македония.“

Една вечер Димитър дръпна сина си настрана в работилницата.

„Стефане, седни“, каза той необичайно тихо. „Искам да ти кажа нещо.“ Той помълча, събирайки мислите си. „Когато бях на твоите години, по време на Кресненско-Разложкото въстание… и аз бях готов да грабна пушката. И аз вярвах, че ето, идва краят на робството. Но видях какво стана. Видях кръв, видях пожари, видях как надеждите ни бяха смазани. Великите сили пак ни предадоха в Берлин. Македония остана под робство.“

Той погледна Стефан в очите. „Не казвам да се откажеш, сине. Знам, че не мога да те спра. Но те моля… бъди умен. Пази се. Въстанието е последната ни надежда, но може да бъде и нашата гибел. Помисли за цената.“

„Знам цената, тате“, отвърна Стефан. „Но ако не опитаме, ще плащаме цената на робството вечно.“

Атмосферата в Охрид ставаше все по-напрегната. Турските власти явно бяха усетили нещо. Войски прииждаха от Битоля и се разполагаха в казармите и около града. Арестите зачестиха. Всеки ден се чуваше за претърсвания, за разпити, за хора, хвърлени в затвора по подозрение. Но това само засилваше решимостта на българите. Нощем по стените се появяваха надписи: „Свобода или смърт!“, „Долу султана!“.

Дори малката Райна усещаше тегнещото напрежение. Веднъж, докато си играеше на двора, тя дотича при майка си и попита: „Мамо, вярно ли е, че на Илинден батко Стефан ще ходи в гората да се бие с лошите турци?“