Сърцето на Царството: Една българска история
Пролог
*Старо Търново, лято Господне 1260-то.*
Слънцето клонеше към заник над хълмовете, обагряйки в злато и пурпур каменните зъбери на Царевец. Долу, в подножието, градът бавно притихваше след дългия пазарен ден. В една от къщите, сгушена близо до Янтра, възрастна жена седеше до прозореца, а пръстите ѝ умело и почти машинално нижеха мъниста на тънка връв. Лицето ѝ, набраздено от времето, пазеше следи от някогашна хубост, но очите… очите ѝ все още грееха с жива искра, когато се взреше в крепостта на царете или когато разказваше.
Внучката ѝ, малката Ирина, седеше на столче в краката ѝ.
– Бабо Радо, разкажи ми пак. За великия Цар. За Златния век.
Рада се усмихна. Колко пъти бе разказвала? Но знаеше, че тези истории са повече от спомени. Те бяха коренът, от който растеше силата им, дори сега, когато ветровете над царството отново бяха бурни.
– Добре, чедо – промълви тя и погледът ѝ се понесе далеч назад, към времето, когато Търновград беше не просто столица, а сърцето на едно могъщо царство, а тя самата – млада и пълна с надежди девойка…
Възходът на Зората (ок. 1225-1229 г.)
Глава 1: Търновградски шепот
Годината беше 1225-та. Бях на осемнадесет лета и животът в Търновград кипеше като врящ котел. Баща ми, майстор Манол, беше един от добрите тъкачи в града. Не боляри, разбира се, но и не съвсем от простолюдието. Имахме хубава къща в Занаятчийската махала, а платовете на татко бяха търсени не само тук, но и от търговци, идващи от юг и запад.
Аз помагах на майка ми в домакинството и на татко в дюкяна – подреждах топовете плат, посрещах по-дребни купувачи, слушах разговорите. И Търновград говореше. Говореше за младия ни цар, Иван Асен, синът на стария Асен, който се бе възцарил преди няколко години след смутните времена на Борил. Казваха, че е мъдър и справедлив, че иска да върне славата на България. Виждахме го рядко – величествен на своя кон, заобиколен от свитата си, когато отиваше към Царевец или към някоя от новите църкви, които започнаха да се строят. Но присъствието му се усещаше навсякъде – в по-строгия ред по улиците, в оживлението на търговията, в надеждата, която бавно, но сигурно се прокрадваше в сърцата на хората.
Един ден в дюкяна влезе непознат мъж, облечен богато, с остър поглед и акцент, който не бях чувала. Говореше с баща ми за големи количества фина вълна, питаше за пътищата на юг, към Солун и Одрин. Когато си тръгна, татко помръкна.
– От Епир е – прошепна той на майка ми вечерта. – Деспот Теодор Комнин става все по-силен. Говори се, че се кани да превземе Цариград и да се обяви за император. Нашият цар сключи съюз с него, даде му дъщеря си за жена… но Комнин е грък. Може ли да се вярва на думата му?
Този разговор ме накара да се замисля. Дотогава светът за мен беше Търновград, празниците, песните, работата в дюкяна и може би плахите погледи, които си разменяхме със Захари, младия помощник на иконописеца Йеремия. Но сега усетих, че съдбата ни е свързана с неща по-големи от нас – с думите и делата на царе и деспоти, с договори, които могат да бъдат нарушени, с мир, който може да се окаже крехък като стъкло. Чудех се дали Царят знае за тези шепоти, дали усеща опасността.
Животът обаче продължаваше. Помогнахме за изографисването на малката махаленска църква „Свети Димитър“. Захари рисуваше образа на светеца – толкова съсредоточен и вглъбен, че сякаш самият той разговаряше с него. Понякога идваше в нашия дюкян уж да купи нещо дребно, но знаех, че е заради мен. Сърцето ми трепваше, но бях твърде срамежлива, а и баща ми ме пазеше строго.
Годините се нижеха. Царството укрепваше. Чувахме за успехите на Царя срещу унгарците на север, за присъединени земи. Баща ми все по-често пътуваше до близки и по-далечни градове, връщаше се с нови стоки и разкази за оживени пазари и сигурни пътища под закрилата на царската власт. Търновград ставаше все по-красив – нови сгради, чисти улици, камбанен звън от все повече църкви. Усещаше се гордост във въздуха. Ние бяхме българи, поданици на могъщ и мъдър цар, а Търновград беше столицата на света, поне на нашия свят.
Но сянката на Епир не изчезваше. Напротив, ставаше все по-плътна. Новините за победите на Теодор Комнин над латините и солунските владетели стигаха и до нас. Говореше се, че вече открито се нарича император. И въпреки съюза, въпреки че царската дъщеря беше негова снаха, напрежението растеше. Усещаше се в погледите на войниците от гарнизона, в по-тихите разговори на търговците, в тревогата на майка ми, когато баща ми тръгваше на път.
Един ден, в късната есен на 1229-та, новината дойде като гръм от ясно небе. Теодор Комнин, нарушавайки клетвата си, беше събрал огромна войска и нахлул в българските земи.
Глава 2: Бурята се събира
Градът за броени часове се преобрази. Оживлението на пазарищата секна. Вместо търговци, по улиците забързаха войници, куриери препускаха с коне към Царевец. Чуваше се топуркане на оръжие, заповеди, тревожен говор. Баща ми веднага затвори дюкяна. Лицето му беше сериозно, както никога досега.
– Предателство! – изрече той през зъби. – Царят му имаше доверие, а той заби нож в гърба му.
– Какво ще стане, татко? – попитах аз с разтреперано сърце.
– Царят ще събере войската. Няма да остави земята си на грабители. Но Комнин идва с голяма сила…
Започна мобилизацията. Млади и стари мъже се стичаха към сборните пунктове. Видях Захари да минава с група мъже от нашата махала. Беше препасал меч, а лицето му беше бледо, но решително. Погледите ни се срещнаха за миг. В неговите очи видях страх, но и твърдост. В моите, сигурно, само ужас и молба. Той кимна едва забележимо и продължи. Сърцето ми се сви. Щеше ли да се върне?
Дните преди заминаването на войската бяха изпълнени с трескава подготовка и молитви. Жените шиеха ризници, приготвяха храна, плачеха и се молеха в църквите. Царят, казват, бил гневен, но и спокоен. Обикалял войската, говорил с войводите, вдъхвал им кураж. Говореше се, че преди да тръгне, взел нарушения договор с Комнин, нанизал го на копието си и се заклел, че Бог ще види кой е крив и кой прав.
Когато войската потегли от Търновград, целият град излезе да я изпрати. Мъжете крачеха стегнато, знамена се развяваха. Царят яздеше начело – не изглеждаше като човек, тръгнал на сигурна гибел, а като владетел, отиващ да въздаде справедливост. Просълзени, ние махахме и се молехме. Гледах след тях, докато и последният войник не се скри зад завоя на пътя, водещ на юг. После Търновград притихна в тревожно очакване. Сърцето на царството сякаш забави своя ритъм, заслушано в далечния грохот на задаващата се буря.
Глава 2: Бурята се събира
Годината беше 1229-та. Есента дойде щедра, окичи хълмовете около Търновград с багри на старо злато и алена кръв. Пазарите бяха пълни, а баща ми тъкмо се бе върнал от пътуване на юг, доволен от сделките си. Но в думите му, както и в тези на другите търговци и занаятчии, се долавяше нова, по-остра нотка на безпокойство.
– Теодор Комнин не мирува – каза той една вечер на майка ми, докато аз уж подреждах преждата, но всъщност слушах с наострени уши. – Превзел е Одрин, стигнал е почти до Цариград. Нарича себе си император. Войските му са многобройни и дръзки. Нашият цар е търпелив, но докога? Съюзът се крепи на косъм, а този косъм е дъщеря му, Мария, която даде за жена на Мануил, брата на Комнин.
Думите му бяха като хвърлени камъчета в спокойна вода, разпръсквайки кръгове от тревога. По улиците все по-често се виждаха царски войници, не само обичайната стража, но и мъже със сериозни лица и стегнати колани, сякаш очакваха заповед. В работилницата на иконописеца Йеремия, където понякога отскачах да видя Захари, също се говореше под сурдинка. Захари рисуваше архангел Михаил с огнен меч и лицето му беше необичайно сурово, сякаш вдъхновението му идваше не от небето, а от земните грижи.
– Ако се стигне до война… – започна той веднъж, докато смесваше боите, но не довърши. Погледна ме и в очите му видях не само обичайната топлота, но и сянка на страх. Страх не за себе си, може би, а за всички нас, за града, за царството
И тогава, в един студен ден, когато първият сняг тъкмо бе посипал покривите като захарна пудра, новината дойде. Не като шепот, а като рев. Вестоносец, целият потен и кален, препусна през Северната порта, крещейки към Царевец:
– Предателство! Теодор Комнин иде! С огромна войска е преминал границата!
Градът за броени часове се преобрази. Оживлението на пазарищата секна. Дюкяните затвориха кепенците си. Вместо смях и глъчка, по калдъръмените улици забързаха войници, куриери препускаха с коне, вдигайки кал и сняг. Чуваше се дрънчене на оръжие, кънтящи заповеди, тревожен говор на мъже и приглушен плач на жени. Баща ми веднага затвори дюкяна. Лицето му беше станало на камък.
– Предател! – изрече той през зъби, удряйки с юмрук по тезгяха. – Царят му имаше доверие, даде му кръвта си за съюз, а той заби нож в гърба му като най-долен разбойник! Проклети да са ромеите и тяхната вярност!
– Какво ще стане, татко? – попитах аз с разтреперано сърце, а гласът ми едва се чуваше.
– Царят ще събере войската. Няма да остави земята си на грабители и вероломници. Бог да ни е на помощ, защото Комнин идва с голяма сила… Но и нашият цар не е вчерашен!